Въведение в екзистенциализма

Продуктов номер: 26425
Изчерпана

Автор: Никола Абаняно
Категория: Съвременна философия
Издателство: УИ Св. Климент Охридски
Състояние: Нова книга
ISBN: 9510700620
136 страници
меки корици
Първо издание: първо издание, 1994 год.
Народност: италианска
Преводач: Александър Гънгов

---

Основната тема на следващите страници, в които продължавам размишленията си от книгата „Структурата на екзистенцията", е, че философията може да бъде оправдана като теоретично изследване, само ако се признае, че тя се основава върху самата човешка природа като екзистенция. Нейните проблеми се лишават от съдържание, ако теоретически или практически засягат единствено реалност или обекти, за които поставянето и разрешаването на тези проблеми остава нещо външно и които оказват само хипотетично или опосредствано влияние върху поставящия ги човек, философските проблеми засягат самото човешко битие; но не битието на човека изобщо, а на отделния човек в конкретността на неговото екзистиране. Те са призив и повик, отправен към човека, за да изясни отношението си към самия себе си, да поеме отговорността си и да вземе своите решения. Първата проява на сериозна ангажираност с един философски проблем е автентичността на този, който го поставя. Автентичността изисква от поставящия проблема едно усилие, чрез което да достигне и да съхрани фундаменталния аспект на битието си, към който проблемът се отнася. В глава трета съм показал как процесът на придобиване на автентичност спрямо проблема за екзистенцията, се превръща в самия процес на достигане и конституиране на аз-а.
Първото следствие от този подход е, че философията винаги е изключително лично дело. Тя вплита в света и в живота на хората конкретната съдба на онзи, който се е обвързал с нея. И тъй като никой не може да реши вместо някой друг и да поеме върху себе си избора и отговорността, която се полага на другия, философията е най-интимното и съкровеното в екзистенцията на отделния човек; и никакви възвишени думи, никоя велика и красива истина не могат да облекчат тежестта на последното му решение. Отделният човек обаче невинаги е сам. Той се нуждае от помощ и търси помощ. И той може да я получи. Затова във философията всеки се труди за себе си и за другите; вслушва се в думите на другите и намира в тях подкрепа за собствените си мисли, които от своя страна ще подкрепят търсенията на другите.
Философията не притежава абстрактната универсалност на науката, универсалност, която се изчерпва с тъждествеността на съжденията. Нейната универсалност е в човешкото разбирателство и солидарност. Това е универсалност, в която се проявява, разпознава се и се осъществява и истинната си същност коекзистенциалната структура на екзистенцията.
Второто следствие при този подход е екзистенциалната историчност на така разбраната философия. Тя е едно несекващо питане и отговаряне и съгласно предупреждението на Платон във „федър", тя преобразува всяко записано и предавано през вековете слово в отговор или във въпрос, очакващ отговор. Тя се открива към бъдещето, знаейки, че единствено от него изкристализира истината на миналото. В търсенето на тази истина философията не среща безжизнени теории и общи схеми, а живи и конкретни хора, които се опитва да разбере и да опише, за да схване и охарактеризира самата себе си. Подобна философия няма нужда да си затваря очите пред която и да е страна от миналото, или пък да се опитва да го замаскира; тя е открита и е готова да признае всяка страна, която се открива, и дори цялата е отдадена на това признание, единствено от което може да очаква собственото си обогатяване и определяне.
И третото следствие е позитивният и конструктивен характер на дадения подход спрямо аз-а и общността, към която аз-ът принадлежи. На този подход са чужди всякакви безплодни упражнения, словесни игри, съзнателна и несъзнателна измама. Той иска да изясни своето отношение към себе си, и поради това, отношението си към другите. Той не приема мисловната нерешителност, тъй като вижда в нея екзистенциална нерешителност. Изисква твърдост и яснота и не се бои да върви докрай. От друга страна, той е открит и толерантен и не проявява нетърпимост или предразсъдъци; неговото желание е да разбере дори и онова, което не обича и не може да обича. Вълнува се от човека, от неговите конкретни интереси, от живота му сред хората, от всичко, което му е скъпо. Не вярва, че животът е просто представление или драма, на която може да се присъства. Не обича драмата. Иска да предложи един широк, открит и свободен път, за да може човекът да го извърви.
* * *
Някои не приемат, че терминът екзистенциализъм може да определи точно философията на екзистенцията, тъй като екзистенциалната философия е същинска философия, „philosophiaperennis". На практика способността й да възприема и оценява като свои проблемите и темите на философските традиции от всички епохи е почти безгранична; разбира се, не липсват хора, които ефектно я иронизират по този повод като казват, подобна способност и сама по себе си би била достатъчна, за да разкрие оригиналността на тази философия, тъй като обикновено всяко философско направление изключва останалите, стеснява проблематиката и оставя без внимание много жизнени теми на философската традиция. Но всъщност тази способност е проява на нещо по-дълбоко: на историчността на тази традиция, на възможността й да се изгради и положи като история, като коекзистенциално разбиране. Все пак смятам, че никоя философия не трябва да избягва определение, което я индивидуализира, и поради това терминът екзистенциализъм би трябвало да бъде възприет от онези, които считат, че философстването е свързано със самата човешка екзистенция.
След казаното дотук можем да отбележим, че екзистенциализмът включва различни схващания, в определени случаи дори несъвместими, и че обсъждането и критикуването му, без да се вземат предвид различните гледни точки е просто един повърхностен и безрезултатен начин на полемика. В глава втора са описани основните позиции на екзистенциализма. Н а практика те са само три, тъй като са извлечени от самата природа на екзистенцията, доколкото е в отношение с битието. Описанието на тези три позиции прави непосредствено възможно оценъчното съпоставяне и най-вече сравнителното изучаване на техните конструктивни способности. Екзистенциализмът, който не иска да позволи да бъде отрицание на екзистенцията, може да разчита единствено на отношението с битието, в което се състои екзистенцията, и поради това да определи автентичната екзистенция като укрепване на това отношение. Укрепването на отношението води до осъзнаването и основаването на възможността за самото отношение (трансценденталната възможност); така се преоткрива субстанциалното и изначалното ядро на екзистенцията, което същевременно е нейна конституираща норма. С това екзистенциалните характеристики напускат ценностното безразличие, до което ги свеждат негативните постановки на екзистенциализма, и се подреждат в йерархия с цел конституирането на една автентична екзистенция, т.е. на възможността, предоставена на човека, да се реализира като истинско единство в един свят и в една общност, които му предлагат гаранция за солидарност и разбирателство. Целият следващ текст е посветен на анализа на този подход. Вярвам, че от този анализ всеки би могъл да извлече жизнени мотиви за ориентиране.
* * *
В глава втора (1) са изложени жизнените мотиви на екзистенциализма, мотиви, които остават все по-актуални. Първият признак за това е големият брой критики, обвинения и позовавания, които днес екзистенциализмът предизвиква в Италия. На повечето от тях не си струва да се обръща внимание, тъй като са породени отедно изтънчено полемично лукавство, което си представя, че може да повали екзистенциализма като цяло чрез няколко предпоставки или проблема, които се откриват, или привидно се с откриват във всяка една от екзистенциалистките позиции. Други възражения са непълни или уклончиви и поради това звучат неубедително. Твърди се например, че екзистенциализмът е форма на анти-интелектуализма или ирационализма, защото е философия на крайното, на случайното, на преходното. Но тук се пропуска фактът, че крайното, случайното и т.н. навлизат в екзистенциализма не толкова като опровержения на разума и И нтелекта, колкото като позитивни и конкретни елементи на анализа, без които рационалността и понятността на света не биха били възможни. Говори се също за екзистенциализма като за романтизъм, без да се забелязва, че в същата степен би могло да се каже, че е платонизъм или идеализъм, защото той със сигурност не обръща гръб, както на сетивността, така и на трансценденцията или субективността, но заедно с това не приема нито мита за сетивността, нито за трансценденцията или абсолютния субект. Други, още по-наивно бъркат екзистенциализма с една затворена в себе си философия, без да обръщат внимание на това, че екзистенцията е непрестанна откритост към света и към другите. Има и такива, които на екзистенциализма противопоставят логиката, като сочат логиката за източник на мисленето изобщо; при това без да си дават сметка, че всяка теория, дори всяко конкретно човешко поведение си имат своя логика. Единствената ценност на всички тези критики е, че те показват необходимостта, усетена от всичките представители на съвременната италианска философия, да се самоопределят и да определят собствената си позиция спрямо екзистенциализма.
Същата тази необходимост поражда и други, не по-малко значими признания. Много философи откриват близостта на собствените си позиции стези на екзистенциализма. Подобна близост е съвсем естествена, тъй като екзистенциализмът черпи жизнените си сили от различни елементи (често изглеждащи несъвместими) на близката и по-далечната философска традиция. Той няма намерение да отхвърля приносите, които идват или могат да дойдат от други теории, тъй като подходът, който защитава и въплъщава, се състои тъкмо в схващането и възприемането на всеки позитивен елемент на дадена теория или анализ. Но заедно с това не трябва да се забравя, че екзистенциализмът е възможен само като конкретен личностен подход и следователно никаква концептуална близост не може да замени фундаменталния акт на приемането и осъзнаването на самия себе си, изискван от екзистенциализма.