Едно от най-характерните явления в нашата съвременна родина са мъртвите села. Селата, в които няма жива душа, селата, които са обезлюдени. В тях не се чуват петли да пеят, кучета да лаят, крави да мучат, не се чуват чановете на овцете, когато се изкарват на паша, не се чуват момински песни, не се чува човешка гълчава. Селата, в които няма живот. Младите отдавна са се изселили, а старите по свой ред в другия живот са се преселили...
Къщите се рушат, покривите хлътват, прозорците се изпочупват, вратите зейват като мъртвешки уста. Няма ги китните дворове с овощни дървета, натежали от плод, няма ги цветните градинки, които невести и моми всеки ден поливат.
В изоставените дворове пораснаха много храсти, високи бурени, същинска джунгла, в която се развъдиха порове, невестулки, чакали, лисици. А в рухналите тавани се настаниха бухали, кукумявки, сови... Нощем чакалите вият, лисиците кявкат, кукумявките се кискат, бухалите ухат... Същински ад!
Моите герои тръгнаха натам...
Тодор Кожухаров