Завоюването на Константинопол от латините през 1204 година и войните им с българите

Продуктов номер: 21234
Изчерпана

Автор: Николай Марков
Категория: Балканска история | Българско Средновековие
Издателство: Фабер
Състояние: Нова книга
ISBN: 9789544002343
144 страници
меки корици
Първо издание: 2010
Народност: българска

---

Според анонимна френска хроника от ХІІІ в. ПРЕДГОВОР Превземането на Константинопол от кръстоносната армия, предвождана от маркиза на Монферато Бонифаций през 1204 г. и последвалото рухване на могъщата доскоро Византия, върху чиито руини възникнала мимолетно съществувалата Латинска империя е вълнувало и ще вълнува и занапред не само професионалните историци, но и всички любители на миналото, най-малкото заради това, че последиците от този несъмнено цивилизационен сблъсък за последвалото развитие на Европа били забележително големи. С тези събития бил нанесен мощен удар върху установения от столетия ред в европейския югоизток, който се характеризирал с постепенния си еволюционен преход от античността към новото време. Въпреки изключителеността си обаче, този тласък не съумял да изхвърли източните общества от поетото от тях русло на развитие. Преживели „гърча" на латинското завоевание, само след няколко десетилетия, повечето от тях съумели да се завърнат към установените традиции, за да дочакат в едно нереформирано състояние османското нашествие от XIV и XV векове. За западния човек споменатите събития имали различна тежест и друг характер. А и не могло да бъде иначе. Та нали те се развивали на другия край на континента, в земите на гърците, тези „лицемерни схизматици". Тук, далеко на запад, събитията наложили отпечатъка си, ясно доловим предимно в духовните и в политическите отношения между хората. Бил направен храбър опит за възстановяване на църковното единство, нарушено в резултат на схизмата от 1054 г, а пред очите на доскоро живелите в относително капсулирано състояние западноевропейски общества се разкрила една богата на традиции почти непозната до момента цивилизация, която за дълги векове щяла да опложда в културно отношение страните им. И докато за хората от европейския югоизток, настъпили години на изпитания и страдания, за западните рицари това било време на геройства, в което се раждали митовете, някои от които имали сериозни последици за развитието им. Митична била фигурата на един псевдо-Балдуин, който щял да наруши еснафското спокойствие на Фландрия и Северна Франция за близо половин десетилетие, митичен блясък се излъчвал и от останалата след 1261 г. без покритие титла константинополски император, но около която поне още век и половина във Франция щели да бъдат плетени интриги, в резултат на които не рядко била проливана и кръв. Стотици западни църкви и манастири започнали да привличат все повече и повече поклонници, жадни да се докоснат до свещените реликви, плячкосани от латините от сърцето на Източната империя и около които била изградена богата митология. Съпротивата на местните общества срещу опитите на завоевателя да наложи своите социални структури и житейски принципи не била еднакво ефективна навсякъде. Докато в Морея и в изненадващо голям брой от островите по гръцкия архипелаг, наложените нови норми на поведение пуснали дълбоки корени и просъществували в някои случаи в продължение на няколко столетия, то другаде — в Мала Азия те били отхвърлени почти мигновено. В самия Константинопол, цивилизационния център на православния свят, „латинизацията" била тънка паяжина, която се прокъсала при първия повей на възраждащото се византийско общество, съумяло безпроблемно да възстанови идентитета си след по-малко от две поколения. Разказът за тези събития е все още недобре познат у нас. Все още не са осмислени в по-едри, философски щрихи нито делата на „главните участващи лица", нито резултатите от тях. Не се познават добре и детайлите. А когато те се представят в нова светлина пред публика, обременявана в продължение на поколения от пристрастни исторически повествования, характерни за първите стъпки в развитието на всяка една национална история, рисковете те да не бъдат приети безкритично са значителни. Впрочем, именно националната пристрастност, завещана ни от историците от края на XIX век е причината, поради която в съвременната ни историческа литература, сериозни опити за демитологизиране на миналото ни почти липсват. Пътят за излизането от това по-скоро емоционално, но със сигурност непродуктивно състояние, би могъл да бъде само един — публикуване и съвестно, непреднамерено проучване на нови, слабо или дори напълно непознати до момента у нас извори. Воден от подобни мисли преди няколко години представих пред българските читатели както първия цялостен превод на български на хрониката на Робер дьо Клари, позната до момента у нас изключително по руския й превод, така също и коментарните си бележки към нея. Още тогава обаче не смятах работата си по темата за приключена. Изкушавах се да насоча усилията си по превода на друга изключително интересна хроника с разказ за същите събития - тази на Анри дьо Валансиен. Междувременно обаче, тя беше преведена и публикувана3, което в значителна степен промени плановете ми. Въпреки изпитваните и до сега от мен известни резерви за стойността й, прецених все пак, че няма да е безполезно да бъде преведена макар и не в нейната цялост друга средновековна хроника, известна под името Хроника на Бодуен д`Авен, позната у нас единствено на малцина специалисти. Както читателят ще се убеди от прочита й, тя не допринася особено много за обогатяване на познатите ни и от други извори събития. Въпреки това, някои споменати в нея, не срещани другаде подробности я превръщат обаче в един любопитен източник на информация, който трябва да бъде познаван.