Разбунех ли нелепата тревога, че ме има – и изведнъж ми омаляваше самотността на двора. Отдръпваше от мен небето цялото си синьо и ме оставяше без вяра в детските ми отговори. Денят ми загорчаваше като узрял насила плод. Примъквах се сред майките отпред на тротоара, насред домашните им рокли и пречистите им разговори, където всичко малко е съвсем-съвсем достатъчно. Където всичко малко стига за живот.