Звук и етос. Вариации върху тема от Боеций

Продуктов номер: 25698
Изчерпана

Автор: Кристина Япова
Категория: Музика | Философия - български автори
Издателство: Институт за изследване на изкуствата - БАН
Състояние: Нова книга
ISBN: 9789548594271
336 страници
меки корици
Първо издание: първо издание, 2011 год.
Народност: българска

---

Лично на мене не ми е известен друг обект, който в своята история да е бил осмислян толкова различно, както музиката. Тя е била наука или изкуство, число или звук, познание или удоволствие; била е демонична или божествена, лична или обществена; била е за ума или за сърцето, за избрани или за всички; можела е да изрази само себе си или всичко. Не е чудно тогава, че самата тази нейна история се люшка между горещите спорове и умората от "съпротивлението на материала", между лесните изказвания и пълния отказ от говоренето за музиката.
Тази книга не се стреми да избере някакъв свой полюс, още по-малко да намери среден път между крайности. Тя иска да възобнови въпроса, как можем да говорим за музиката, без да я изгубим в говоренето. За нея запитвания като, да речем, това, дали говоренето допринася с нещо към възприемането на музика, или отнема от него, са предвзети запитвания. Тя запазва съгласие по отношение на схващането, че музиката е за слушане, но се стреми да избегне обичайно подразбиращото се продължение, което гласи, че останалото е мълчание. "Музиката е за слушане" означава просто, че всичко, което тя има да каже на човека, го казва така, че той да я разбере, без да се нуждае от нищо друго. Но дали щом като на музиката не й трябва никакъв друг път освен музикалния, за да разкрие себе си пред онзи, който я слуша, в пълнота и докрай, и на него са му излишни всякакви усилия да я преследва с мисъл и слово?
Защо тук се започва от отношението музика/философия?

Начините, по които се говори за музиката - ако не се отрича говоренето изобщо, - се делят в съответствие с различните идеи за нея. И наистина, ако музиката е организирана звукова материя, в която се открива нейният смисъл, то ясно е, че знанието за музиката ще трябва да изследва музикалните структури и принципите на тяхното организиране. Музикалният смисъл, имащ сетивно битие, тук е смисълът на живота на структурата и тогава подлежащото на описване ще търси език, съответен на идеята за този смисъл. Разумът ще е в състояние да изработва чиста категориалност, като "гледа" завършеността на това, което е чуло ухото. Тезата, че методът на музикалния анализ е точен корелат на идеята за естетическата музика (Далхауз), отразява тъкмо това положение на нещата: хармонията е изразно средство, както е изразно средство и ритъмът, и мелодията. Това, което се определя като музикална структура, е само терминологично име на слухово доловения смисъл, заключен в тази структура.
Ако пък "истинското съдържание на музиката" са чувствата (К.Ф.Е.Бах), то лесно се възприема лексика, свързана с тях. Тази лексика определя музиката като "скръбна" или "радостна". В случай че музиката има за своя основна цел нравствения строеж на душата, то задача на изследващия е да раздели "строгото" от "разпътното" в нея, за да одобри първото и да осъди второто. Във всички случаи обаче дефиниращият разум прониква в музиката, която му предоставя достъп до себе си, едва след като вече е отзвучала и така я превръща в обект. Но отличителното на музиката е в това, че когато работата й приключи, нея вече я няма. Животът й е престанал да тече, настъпила е смъртта й. Парадоксът е, че за нея може да се говори, само когато тя вече е млъкнала. Когато все още я чува, когато е подложен на нейното въздействие - а подложен означава претърпяващ я, понасящ я, - човек не може да я обхване. Тогава самият той е обхванатият и няма видимост към нея.
И все пак ние говорим. Дали пък са толкова неправилни, неправилни докрай, всички усилия на нашето говорене? Дали музиката не е предвидила слабостта на нашия език и не е скътала в тези усилия някаква частица от себе си, така че в тях да има нещо, което да си струва? Дали ни се изплъзва напълно, или в самата наша нужда да говорим за нея е вложила една възможност - неоползотворена и неоползотворима докрай -възможността да хармонизираме това, което ще кажем, с онова, което сме чули, с претърпяното. Има ли нещо, което прави възможно съобщаването му? Къде трябва да застане слушащият музика, за да задейства тази възможност? Кога може да проговори? И каква е изобщо тази нужда да я съобщи?
Но и какво означава, че музиката се чува? Това е въпросът пред тази книга. В търсене на отговора тя избра Боециевата тема "tres esse musicas".
Най-напред, музиката засяга човека пряко и непосредствено. Това, чрез което го засяга, е звукът. Звукът е алфа и омега в музиката. Музиката не се свежда до звука. Но без звука не е възможна. Но ако звукът е основата и основанието на музиката, защо две от "трите музики" - на света и на човека -не се чуват? Тук изглежда има едно изместване, една апория, или, както ще видим - един синкоп. Заложен още в началата на музикалната вселена, този синкоп се умножава в своите исторически варианти. Изследването на тези варианти е занимание на философията на музикалната история, но преодоляването му е работа на една музикална философия.
Темата на Боеций е възприета тук за Thema Regium на една музикална философия. Излишно е да казвам, че отговорността за качеството на вариациите изцяло носи правещият вариациите и когато те се отдалечават - понякога твърде много - от темата, то е защото търсят не толкова това, което е искал да каже авторът й, колкото да изтръгнат от нея скрити възможности и... да ги предадат нататък.
Защо алегория?
Звукът е това, с което музиката ни говори за себе си. Звукът е нейният израз, откровението й. Звукът е феноменът, който разкрива същността й. Звукът е показването и изказването на музиката, нейното "да" на молбата ни да я познаем.
Какво изразява, или за какво говори музиката?
Когато чуем една музикална фигура, да речем, музикално последование в постепенна възходяща посока, и когато то облича текст, свързан с изкачване ("ascendit in coelis"), обикновено отсъждаме, че музиката говори за изкачването по небесната стълба, т.е. че музиката изразява идеята за стълбата, изказана първо от текста. С това на практика казваме, че музиката е помощно средство, удвояващо или усилващо със собствени "подходящи" средства тази идея, веднъж вече изразена от думите? Променят ли се нещата коренно, ако кажем обратното? Че на пръв поглед илюстриращият възходящ ред на една гама е всъщност онова, което води нагоре, помагайки си, като привлича "подходящата" словесна фраза? Не говори ли стълбата - като образ на мелодическата форма на гамата - за музиката, а не музиката за стълбата? Как стои въпросът за музиката и израза - това е въпросът за музикалната алегория.
Защо етос?
Понятието музикална философия е метафора. Ако основата на музиката е музикалният звук, философията, изказваща се на словесен език, не може да бъде музикална. Но метафората музикална философия идва да изкаже единствената възможност, единствения смисъл, единственото оправдание и единствения начин, по който музиката дава възможност да се говори за нея, оставаща жива чак до самото изказване. А тя дава тази възможност, когато засегне човека не само до слуховото му сетиво, не до въображението му и дори не до разумната му способност, а когато премине през всички части на душата му и изгради нейното цяло, когато го склони да остава и да пребивава в музика и го научи как да прави това.
Пространството на цялото това преминаване и склоняване, на уверяването в правилността да се избере музикалното и на приучаването как да се стои в него, е пространството на музикалния етос.
Защо теология?
Да останеш в музиката, да я познаваш, живеейки я, е възможно единствено когато останеш вслушан и така й позволиш тя да се огласи чрез тебе - докрай чрез тебе, - превръщайките в свой глас. От твоя избор зависи колко от себе си ще разкрие чрез тебе и докъде ще те заведе по пътя назад към своето начало, към своя принцип на съществуване. Този принцип е хармонията. Хармонията е битийната връзка на творението с Твореца, хармонизирането му с Него.
Думата "хармония" е последната възможна дума в рационалното приближаване до музиката в пътя на познанието. Отвъд нея по този път е хармонията на актуалното ни човешко съществуване, хармонизирането на душата и тялото ни, на себе си със света, на музикалното битие с музикалното знание. Само от това въплътено музикално знание в човека, който така е и свидетелство за изначалната хармония, може да започне едно философско говорене за музиката. И то ще бъде на онзи етаж на знанието, който е етажът на philosophia theologica.
Но при такова знание човек ще разбира вече, че музиката • престанала да бъде негов обект, че в самата си работа върху него обектно-субектната връзка е не обърната, а изцяло преодоляна в едно ново отношение и че зад това отношение се открива един друг Субект, единствено в чиято власт са музиката на всемира (musica mundana), музиката на човека (musica humana) и музиката, явяваща Го в звук (musica instrumentalis).