Малка ученическа библиотека: Под игото

Продуктов номер: 9245
Изчерпана

Автор: Иван Вазов
Категория: Нова българска литература /ХІХ - ХХв./ | Учебна литература, Педагогика
Издателство: Слово
Състояние: Нова книга
507 страници
меки корици
Първо издание: 2000
Народност: българска

---

"НАЙ-ВЕСЕЛИЯТ" РОМАН В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА На писателя Й. Вълчев "Под игото" — сагата за един неуспял бунт в митична Бяла черква, препрочитам във Велико Търново, обявено за най-важния център на Априлското въстание, където то не избухва. Две неща основно ме занимават и не намират отговор — как Иван Вазов съумя да създаде това чудо, наречено романа "Под игото", и защо поколенията от по-ново време остават чужди на изключителните му качества и на дълбоко националната му същност. За "Под игото" — подобно на други големи творби — като че всичко е казано. Или по-точно, казаното е наистина много — посветени са му цели книги, сборници, множество статии и привлечени архивни свидетелства. Естествено е сред тях няколкото странички на тоя предговор да потънат, макар че целите му не са да се изтъкват качествата на романа. Като всяка национална епопея, поръчана "свише", а не дошла да удовлетвори тясно лични творчески подбуди или захлас по чужди образци, и "Под игото" съдържа всичко за историческото ни житие-битие. Нека не ни подвежда със скромността си авторовата гледна точка, че това е само "роман за живота на българите в преддверието на Освобождението". Излъчванията на текста са нещо много повече и е очевидно, че пред себе си имаме произведение, което въплъщава целия космос на нашия народ. Някои от тях като че ли тръгват от тъмното праминало и осветяват жилавото тяло на народния характер с многовековната му неразгадана мистика и реални, зрими черти. Други — с особена лекота, без насилване прекрачват далеко напред и са готови да бъдат наша опора и днес. Удивителни с пластичността и простотата си картини, с точността и дълбочината си обобщения в "Под игото" има много. За част от тях като че ли авторът няма особен "дял" — съвсем естествено ги е взел наживо от онова, което му е предлагала самата действителност. Ето защо тук спокойно бихме могли да не ги засягаме и коментираме. Но другите — те стъпват върху едно от философско-житейските открития на художника-белетрист, като че ли дошло да обезсмисли, а всъщност да допълни Паисиевите новели. То не е изречено от нито един възрожденец дотогава: "Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота... Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца, гой се весели." И за да няма някакво съмнение у читателя, че става дума за твърдо отстоявано лично убеждение, ав-горът повтаря парадоксалната формула — робството "прави народите весели". Така философско-житейският възглед, възприет от белетриста като същина на българския живот под робство, добива екзистенциални колективно-психологически основания и осигурява не само оптимистичното звучене на текста. Това е най-голямото авторово творческо откритие, изведено на концептуално равнище. Ако още Софроний с автобиографичната си повест неосъзнато се е докоснал до същото усещане и някак плахо и случайно показа, че робът е преодолял своя господар с твърдостта на характера и морала си, с жаждата си за себеизява, именно Вазов е художникът в нашата литература, който естетизира това усещане, но вече като непреодолима, общонародна характеристика на манталитета на българина от 60 — 70-те години. Колкото и далеко да са една от друга във времевите и творческите координати на националното ни битие "Житието" и "Под игото", единният заряд на фрагмента "как се беси поп" и ситуацията в гл. XV "Новата молитва на Марка" сближават двете творби и реконструират архетипната същност на формиращата се възрожденска личност. Основният конфликт ("поробени" — "поробители"), върху който стъпва сюжетът на романа, е зададен от самия живот. Във връзка с него авторът може да прояви качествата си само в подбора на краските и подробностите, познати ни от повествованията на Васил Друмев или Любен Каравелов. Вече максимата, че робството "прави народите весели", като ъгъл за надникване в народната душевност и светоглед през Възраждането, я дължим изцяло на художника Вазов. И не за да го доказва като теза, а да ни приобщи към жилавостта и жизнеността на възрожденския характер, на тогавашните схващания за живота, той повежда читателя през кафенетата, площадите, местностите и домовете на белочерковчани, където се лее вино, пеят се песни, раздиплят се клюки и анекдоти, играят се хора, застигат се приливите и отливите на народното веселие, на жаждата по сладостите на земното, повседневното съществуване. Бих нарекъл "Под игото" "най-веселия роман" в българската литература. Или по-скоро — това е романът, в който има най-много описани весели срещи и разговори, трапезни гощавки, хора, седенки, песни и приповдигнато настроение. Шегите, комичните сценки и диалози изграждат оная битова среда, в която зрее, избуява и властва жилавият, градивният оптимизъм на възрожденското време. Проф. дфн Иван Радев