Списание за чуждестранна литература и изкуството на превода. Настоящия брой е посветен на сто години от рождението на Елиас Канети 1942 Думата "свобода" служи за изразяване на голямо, може би най-голямото душевно напрежение. Човек винаги иска да се махне някъде и ако мястото, където иска да отиде, е безименно, неопределено и безгранично, тогава то се нарича свобода. Пространственият израз на това напрежение се заключава в страстното желание да се прекрачи някаква граница, сякаш тя не съществува. За древното, митическо схващане свободата при полета се простира до слънцето. Свобода във времето ще рече превъзмогване на смъртта и човек е доволен дори когато постоянно я отдалечава. Свобода по отношение на вещите означава отменянето на цените и идеалният прахосник, извънредно свободен човек, си пожелава най-много непрестанна и неподлежаща на регулиране смяна на цените, сякаш опреде ляни от времето, неподатливи на никакво влияние, на никакво предвиждане. Няма свобода "изобщо": благото и щастието на свободата е в усилието на човека да преодолява своите ограничения, ала това негово желание винаги го довежда до най-непоносими ограничения. Онзи, който иска да убива, се сблъсква с ужасните заплахи, произтичащи от запрета да се убива, и ако тези заплахи не го бяха терзали толкова, той сигурно би се нагърбил с по-постижими цели. Но коренът на свободата е в дишането. Всеки човек може да диша всякакъв въздух и свободата на дишането е едничката, която до ден-днешен не е била действително потъпквана. Различните езици, които човек би трябвало да владее: един за майка си, на който впоследствие никога вече не ще говори; един само за четене, на който въобще не се осмелява да пише; един, на който се моли и от който не разбира нито дума; един за смятане и за всичко свързано с пари; един, на който да пише (но не писмата си); един, който употребява при пътуване и който използва за писмата си. Най-пагубното нещо на света е, че съществуват различни езици. Това означава, че едни и същи неща имат различни названия; и би трябвало да се съмняваме дали става дума за същите неща. Цялото езикознание крие стремежа към свеждането на езиците до един. Историята на Вавилонската кула е история на второто грехопадение. Загубили вече своята невинност и безсмъртието, хората поискали и да стигнат до небето. Първо вкусили от забраненото дърво, сега усвоили похвата му и подобно на него израсли високо нагоре. Затова им бе отнето онова, което им бе останало след първото грехопадение: единството на названията. Божието дело в случая бе сатанинско, но объркването на названията предизвика объркване в собственото му творение и направо можем да се чудим защо е спасил нещо от потопа. Мъртвите се хранят от преценки, живите - от любов. Откак човешкият живот е престанал да бъде мерило, не съществува никаква мярка за нищо. Откъс от Провинцията на човека