РАДОСТТА Е ПРЕГРЪДКА На Енрике Касамайор Вече трябва да сте го научили; само мъртвите са самотни, с взаимната си кост, с невъзможността си за общуване и приемната си тишина, но мнозинството на хората, които съм виждал, бяха като реките, които нарастват прииждайки: замърсени, землени, абсолютни: живеещи с онова бавно повличане, с онази водна прегръдка, която няма унищожаване, нито никога, нито стени, с онази последователна прегръдка, която повлича русла, погребения и декорации, углъбявайки и привличайки всичко, както целувката привлича кръвта и я кара да тече най-лека, защото допир отвътре е вече целуване, с онази тъмна целувка, с онова универсално предчувствиеи свръзка, вече го знаете, наистина ли?, вече сте го научили – с което вътрешното не се нуждае от досег, за да започне да пламти огънят, за да дойде радостта, в която всичко, което съществува, постига увереността си, отнасяйки те в обятията си, отнасяйки те в обятията си все по-навътре, път към дъното на самия тебе, както кръвта ни идва едновременно в цялото тяло и радостта ни целува едновременно в целия свят.